Живее ми се бавно, както преди

Живее ми се бавно, както преди

Живее ми се бавно, както преди. Когато всяка нова песен беше най-красивата. Когато с кака я превъртахме на касетофона по 30 пъти, за да запишем текста дума по дума. А после я пяхме със седмици. Знаехме малко песни, но всички наизуст. После се появи интернет и можехме да си свалим всичко. Разбира се, ако намерим от кого. Някой път това беше само един човек и една песен се теглеше с дни. Слушах първия куплет безброй пъти, докато се изтегли вторият, припевът и т.н. Имаше песни, които никога не се сваляха докрай, но така бяха още по-прекрасни.

Преди знаехме, че за най-хубавите неща си заслужава да чакаш. И чакахме. С вълнението, че при нас идва нещо невероятно. Не бяхме капризни. Нямахме голям избор, дори не си пожелавахме голям избор. Не разбрахме какво е изобилието, преди то да се появи.

Знаех всички телефонни номера на приятелите, близките и съучениците си наизуст. А те бяха много. Но когато си навън и трябва да се обадиш на някого от уличен телефон с фонокарта, нямаш голям избор. Когато някой закъсняваше, нямаше как да питаш къде е. Просто чакаш и ако не дойде, си тръгваш. Колко изгубено време? Е, ние не мислихме така. Беше просто времето, което си отделил за някого, но нещо е станало. Молиш се да не е нищо сериозно и бързаш към вкъщи или към следващия уличен телефон, за да провериш.

Преди знаехме, че единственият начин да се запознаеш с някого е да говориш с него. Плахо, неуверено, нескопосано – точно каквито са първите разговори с красивите непознати. После да чакаш той да звънне у вас и да се молиш някой друг да не вдигне пръв телефона.

Така и да не се научиш да се гримираш, защото приятелите ти винаги звънят с думите “след 5 минути пред блока” и никога да нямаш време да мислиш прекалено много. Да се обадят на стационарния в 4 сутринта, подпийнали, и да говорят с майка ти, защото тя никога няма да те събуди по това време за телефонен разговор със съученици.

Толкова са чаровни нещата, когато стават бавно. Най-вече първите неща. Първата целувка, първата любов. Целувка, която е сънувана безброй пъти, преди да се случи. Любов, която не знае как да се държи на първа среща и на много следващи. В която трябва сам да решавам, защото не можеш да пратиш скрийншот на приятелките си. В която трябва да описваш всяка черта на своя бъдещ любим, защото не можеш да покажеш снимка във фейсбук. В която си запечатал всичко само на едно място – в сърцето си.

Живее ми се бавно, както преди.

Преди знаехме, че за най-хубавите неща си заслужава да чакаш.

А сега знаем ли го?