Понякога ми се иска да плача силно и дълго, да плача за всичко, за което не плаках. Първия път, когато се сблъсках със смъртта, ридаех толкова неутешимо, че плашех хората около себе си. Той беше само на 22. Имаше тумор в мозъка, отиде си бързо и ни остави изгубени. На погребението плаках по-силно и от роднините (имах ли това право изобщо?!), въпреки че с него не ни свързваше нещо повече от приятелство. Плаках до пълно изтощение, защото сърцето ми не можеше и не искаше лесно да приеме, че една млада, светла, пълна с живот душа, може просто да изнезне някъде, незнайно за нас къде. Тогава за кратко спрях да вярвам и в Бог, щом Бог оставя това да се случва в света, в който ще живеят децата ни.
При следващите сблъсъци със смъртта вече не обвинявах Бог. Той си знае работата, но тогава не осъзнах, че това убеждение не ме лишава от моите чувства. Плаках малко, повечето сълзи просто преглъщах. Разсейвах се с мисли за друго, с работа, с грижи за семейството. Разсейвах се толкова добре, че не си позволих да страдам. Нормално ли е това? Нормално ли е да спрем да се бунтуваме срещу болката, срещу смъртта, срещу неспрадливостта с умовете, с юмруците, със сълзите си? Нямаме ли вече право да извикаме "АЗ СТРАДАМ!"?
Колко пъти сме преглъщали сълзите си, когато някой стои пред нас и счупва сърцето ни на две, за да не изглеждаме слаби? Колко пъти сме съобщавали лоши новини на семействата си с равен тон вместо да заплачем заедно? Колко пъти сме прегръщали детето си, когато е разстроено и сме му казвали, че няма нищо, докато неговият плач е пробивал бездна в гърдите ни?
Недосегаеми ли ставаме за болката или просто вече мислим, че нямаме правото да заплачем? В онзи ден, когато погребахме моя приятел, не мислех на какво имам право, само знаех, че всичко в мен гореше. Големи ли сме вече да горим? При всяка следваща болка ли ще излеем кофа студена вода върху огъня си, за да останат очите ни сухи? А струва ли си...
Човек е достатъчно силен, за да преживее всичко. Но криейки се, ние показваме само колко ни е страх. Сълзите няма да ни направят по-слаби, но липсвата им ни прави по-примирени. Готови да преглътнат, готови да подминат, готови да забравят.
Докато дойде онзи ден, в който ще искаш да плачеш за всичко, за което не си плакал.