Всеки път, когато си помисля колко много съм научила, животът ми напомня да карам по-полека с изводите. Тъкмо когато започна да ходя на пръсти по звездите, гравитацията на болката ме връща на земята. Напомня ми, че екскурзиите във висините принадлежат на друго време и на друг свят - онзи, в който не режат и стрижат жени, в който хора не се гаврят, не унижават и не отнемат достойнството и живота на други.
Вече приземена, но не и заземена, се опитвам да си внуша усещане за сигурност. Внимателно създавам своята защита - крепост от думи, граници, които да опасват като пояс сърцето, стена от хора, на които вярвам. Понякога и игнориране. За часове или дни, в които отлагам сълзите за след играта с детето и успокояването на близък или приятелка. Пазя се от свят, който използва раните ни като оръжия срещу нас.
Но се питам - може ли да има сигурност без справедливост? Защото колкото и да бягаме от чуждата болка, за да сме по-сигурни, за да не знаем какво може да се случи на нашите деца и близки, за да не си разваляме деня или за да не влизаме в конфликти, тя ни застига. Понякога направо ни помита. И това е хубаво - само така ще има справедливост. Когато излизаме от крепостта си, плачем заедно с другите, измисляме по-добро бъдеще, дори само за наше успокоение.
Казват, че трябва да търсим сигурността в себе си, но сами не можем да постигнем справедливост, защото в основата ѝ стои заедност. Справедливостта е вътрешен порив, но и външен (често групов) подвиг. Сами трудно можем да се чувстваме в безопасност, защото сме свързани с всички, които са в опаност. И следващия път, когато легнем на дивана след работа или отидем на масаж и ни кажат "отпусни се", може би ще се наложи да кажем "точно днес няма да мога".
Затова спирам да обвинявам себе си, че напоследък не се чувствам спокойна. Спирам да обвинявам близките, на които понякога разчитам да ми вдъхнат усещане за безопасност. Защото днес никой не е виновен. Без справедливост няма спокойствие.
Търсенето на справедливост изисква от нас да се поставим в обувките на онези, които страдат, и да позволим на сърцето си да бъде докоснато. Да разперим ръце и да прегърнем болката им, за да не я носят сами. И когато усетим тежестта на това страдание, намираме сили да действаме, да правим всичко възможно да няма нито една повече и нито един повече. Защото нито насилието, нито болката имат пол.
Никой, който боли заедно с другия, не се бори повече или по-малко. Някой протестира, друг възпитава детето си с любов, трети запалва огън в нас с думите си.
Всички заедно създаваме сигурността, която идва не само от бронята, която носим, но и от сърцата, с които обичаме.