Чух интересна теория днес на тема защо една жена губи лекотата и радостта от живота.
Беше по повод изповедта на една жена, която казва, че преди й е било лесно да общува, да се чувства свободна, да се забавлява и да се радва на живота, а сега се чувства все по-изнервена на хората, дразнят я, все повече предпочита да стои сама вкъщи и да се вижда по-малко с други, трудно й е да завърже нови запознанства, чувства се критична и като лош човек. Припознах се в тези думи. Цял живот съм си повтаряла колко много обичам хората, но в последно време ми е трудно да ги приемам, дразни ме, когато не използват правилно пълен член или задават въпроси, чиито отговори много лесно могат да намерят в google. Достатъчно съм чела, за да знам, че проблемът всъщност не е в тях и никога не е бил. Колкото по-критична съм към себе си и изпитвам невъзможност да се приема (защото не съм безгрешна), толкова повече се държа така и с другите. Това вече го знаех. Но все по-често си задавам въпроса защо не мога да бъде каквато бях на 20 - свободна, авантюристична, със (някакво!) самочувствие, общителна? Както казах и на психоложката - чувствам се като задръстенячка. Критична и самокритична задръстенячка.
И тази теория ми отговори на този въпрос. Тя гласеше, че когато сме тийнейджъри или студенти, ние сме изложени обикновено на два модела (поне в моя случай това беше вярно) - вкъщи критична майка или баща, или и двамата - все не сме достатъчно добри, нещо не сме направили точно както е трябвало, не сме последвали техните стъпки и т.н., а навън - животът кипи, на нас ни се забавлява, лесно създаваме приятелства, постоянно се случват интересни неща и има приключения. Едни от най-смешните ни истории са именно оттогава. Както и от периода след това, когато просто ни се живее, имаме енергия да се радваме на хората и на живота и това ни кара да забравим за травмите.
После обаче тази част от живота ни затихва. Вече не излизаме толкова, не се случват много вълнуващи неща, не създаваме много нови приятелства или занемаряваме старите, или с приятелките вече говорим за памперси, после за детски пубертет, после за училищната програма или проблемите във връзката си и все такива, не особено вълнуващи неща. Един ден се спираме и си казваме, че трябва да се радваме на живота и да сме благодарни, но на следващия глупав въпрос или правописна грешка, на следващото разболяване на детето или тръшване, на следващия скандал с половинката, вече сме забравили да намерението "да живеем живота си" както преди.
И става следното: останали без това желание за лекота, радост и забавление от най-младите си години, ние оставаме само с единия модел - този на критичната майка/баща, който постоянно ни казва, че не сме достатъчно добри. И тъй като не сме доволни от отношенията си с околните (защото сме критични към тях и се чувстваме като лош човек), все повече се насочваме към себереализацията. Когато се чувстваме успешни, се чувстваме по-добре, когато се фокусираме в работата, не е нужно да мислим или постоянно да се грижим за хората около нас - вече си имаме дори и перфектното оправдание. И така, съвсем неусетно, навлизаме в мъжката енергия, в която някои от нас просто не се чувстваме комфортно през цялото време.
Решението - за повечето от нас то е очевидно - ако започна отново да се забавлявам, да общувам с повече хора, да се опитам да стана отново "младата" версия на себе си.
Истинското решение обаче е съвсем банално (и о, толкова изтъркано) - любов към себе си.
Любов към себе си не е просто да се храниш здравословно или да спортуваш. Любов към себе си е да не оставаш в ситуация, в която не се чувстваш добре. Любов към себе си е да заявяваш какво ти харесва и какво не. Но не с агресия, а с мекота.
Една жена трябвало да постигне три неща, се казваше по-нататък във видеото - лежерност, приемане, доверие. Излишно е да казвам, че щом гледам подобни видеа, значи не притежавам нито едно от трите в момента. Поне до степента, до коята ми се иска. В сравнение с другите изглеждам много по-спокойна, приемаща и доверчива. Но за мен нищо не е достатъчно, дори лежерността, която в крайна сметка не би следвало да приемаме толкова насериозно!
Бих могла да ви споделя и още какво научих по въпроса, но към момента това е невъзможно, защото тук във видеото последва реклама на още поне 5 курса (5 курса!), които да изгледаме, за да се научим да бъдем в женската си енергия. Приемането ми не стигна чак такива висоти, че да приема тази оферта, а отношението ми към банковата ми сметка със сигурност не е лежерно.
Едно нещо запомних - не бива да се борим с този живот. Обратното на борбата било отпускане. И ако ни е трудно да се отпуснем, можем просто да се спрем да се борим. Животът ще ни предостави достатъчно възможности да го правим, а ние единствено не бива да си ги създаваме сами. Вече сякаш не можем да живеем без проблеми - постоянно трябва да има такъв, особено когато стане прекалено хубаво. Но следващия път, когато подсъзнателно започнете да се самосаботирате и да създавате проблеми, защото всичко изглежда плашещо идеално, може съзнателно да наблюдавате този процес и да си кажете: "Това истински проблем е или аз (ние) го създадохме? В живота винаги ще има изпитания и това е неизбежно, така че нека се радвам, докато мога." Умишлено използвах "ние", защото с мъжа ми имаме това саморазрушително поведение и установихме, че най-много се караме, когато всичко ни е добре. Когато никой не е болен, когато няма текущ ремонт и работата върви. В останалото време имаме проблем, върху който да "работим" и връзката ни е спокойна и силна. Не сме направили това съзнателно, но след малко наблюдение и разговори, открихме, че постъпваме именно така.
Не знам какво да ви посъветвам - и аз искам да съм свободната, общителна, любяща версия на себе си. Не мисля да премина и 500 обучения, за да го разбера. Мисля да ни посъветвам, защото и аз ще се водя вече от това, просто да бъда жената, която искам. Бъдете жената, която искате. Не си я фантазирайте, не си я спомняйте (какво правя аз), не тъгувайте по нея и не я бленувайте, все едно никога я е нямало и няма да я има. Просто се дръжте като нея. Например - аз обичам хората. Следващия път, когато нещо ме подразни или искам да ги критикувам, просто решавам да действам от позицията на любовта. Мога да поставя граници внимателно, мога да се смея и да се отнасям с любов, дори всичко да не е перфектно. От известно време пак започнах да го правя. И се чувствам все повече себе си. Защото ИМАМ ПРАВО ДА ОБИЧАМ. Дори да съм избрала да имам една половинка и сравнително малко близки приятели, имам право да обичам искрено хората, да им се възхищавам, да говоря с тях, независимо от пола, възрастта и възгледите им. Следващия път, когато реша, че съм прекалено сериозна и вече ще е странно да отида на клуб и да танцувам, просто ще пиша на приятелка, за да излезем и да го направим. Защото ИМАМ ПРАВО ДА ИЗПИТВАМ РАДОСТ И ЛЕКОТА. Следващия път, когато ми се плаче, просто ще заплача. И следващия път, когато някой твърди, че съм нямала право да се разстроя за нещо или съм го разбрала погрешно, просто ще си кажа "Майната му! Аз имам ПРАВО НА СВОИТЕ ЧУВСТВА". Следващия път, когато един час разглеждам сайтове с дрехи и в крайна сметка не си поръчам нищо, защото вече имам един чифт обувки и повече от това просто няма да е минималистично, ще си ги поръчам, дори да се наложи после да ги подритвам и да съжалявам. Без да мисля при всяка покупка за това как ще унищожа планетата. Както правех преди, защото преди си позволявах да греша. ИМАМ ПРАВО ДА ПРАВЯ ГРЕШКИ. И следващия път, когато искам просто да се излегна и да не правя нищо, ще помързелувам, без да се обвинявам. Защото ИМАМ ПРАВО ДА СЕ ОТПУСНА и чак после да проверя дали светът се е сгромолясал без моя контрол.
И все пак, думите "имам право" не ми звучат добре. По-скоро бих казала "позволявам си". Позволявам си да живея, докато все още имам този единствен шанс.