Защо просто не игра по правилата?

Или как социалните мрежи ме направиха перфектна.

Долавяте ли сарказма? Доскоро бях единствено благодарна на социалните мрежи, чрез които книгите ми достигнаха до хиляди хора. Те сбъднаха мечтата ми, помогнаха ми да работя това, което ми носи истинско удоволствие.

Но как ми вредят, рядко се замислям. С психоложката ми въртим една и съща плоча всеки път - че трябва да приема тъмната си страна. Да си позволя да съм онези неща, които в хода на възпитанието ми са били неприемливи - да си прекалено шумна, да си ядосана, да си нелюбезна, дори когато светът ти е рухнал. Слагаш маската и се самозалъгваш, че ти наистина си този толкова добър и винаги мил човек. Да, ама не. И децата неслучайно идват при родителите си, за да им покажат точно колко са "безгрешни". Защото с детето не можеш да се преструваш дълго - все някога ще направи нещо, което ще те изкара от равновесие и ще се случи да повишиш тон или да го накажеш. Ще правиш всички онези неща, които си си обещал да не правиш, когато имаш деца. Ще откриеш, че можеш да бъдеш и "лош" (според своята дефиниция) и то точно колкото всички останали, че може би и повече.

И ако общувах само с моите приятелки, които чистосърдечно си признават как също се ядосват на децата си или пък на други хора около тях, как са си изпуснали нервите, как им е "причерняло", как са наказали детето или са го изкарали насила от магазина пред хората... ако общувах само с тези цялостни хора, щях сигурно да съм съвсем наясно и приемаща тъмната си страна. 

Казвам цялостни, защото съществуването на човека е дуално. Всичко на земята е дуално - има светлина, тъмнина, има състрадание, има жестокост, има любов, има страх. А задаваме ли си въпроса защо и ние сме дуални? За да учим. Ако нямахме какво да учим, нямаше да сме дуални и вероятно нямаше да сме хора и да сме тук. Замислете се какво вие научихте последния път, в който изпитахте срам, страх, гняв? Аз всеки път уча по нещо - веднъж, че се разкъсвам между отговорността като майка да направя това, което е най-добре за детето, дори причинявайки му временен дискомфорт, което води водопад от вина и между страха, че ако не му дам избор (и го оставя да си стои със сополите, както то твърди, че иска), то няма да ми има доверие цял живот. Урокът, че когато се сърдя на мъжа ми, той, след като вече се е почувствал като лош човек заради дребна грешка, започва да се чувства още по-лош, защото моята реакция потвърждава това му убеждение. Някога карали ли са ви да се чувствате като лош човек? И като такъв, вярвате ли, че някога може да станете добър. Учат ни, че осъждането може да бъде урок, но то може и да отнеме силата ни.

Дотук всичко е супер - дуални сме, другите също са, учим си уроците и в целия този процес няма нищо лошо, дори ни изглежда естествен. В 20-те си години, които преминаха само с фейбсук, където пишехме на стените си пожелания за рожден ден и кога ще излизаме, се чувствах доста освободена, безцеремонна и нецензурирана.

После обаче се появиха онези перфектните хора. Но не следя много от тях и не ми повлияха особено. Предполагам обаче, че на много от вас са. Защото е толкова лесно, толкова неусетно. Моята пробойна се оказа другаде - започнаха съобщения от рода "защо детето ти държи банана с обелката, този банан био органик ли е, че това да е безопасно"? Написала съм една и съща дума около 800 пъти правилно, но ако един път допусна техническа грешка и напиша които вместо който (и да, знам правилото), получавам коментар, че не знам елементарни правила и давам много, ама много лош пример. Звучи ви дребнаво и смешно ли? А ако ви кажат, че играчката на детето е обърната наобратно? По едно време събирах подобни съобщения и с една приятелка им се смяхме. 

Играчка - плачка, казват. Усетих как започвам да се самоцензурирам. Имах перфектното оправдание - научих наизуст моралния кодекс на социалните мрежи. Усмивки - приемливо, гняв - неприемливо. Перфектен правопис и пунктуация - приемливо, технически и всякакви всъщност грешки - неприемливо. Дете изкъпано, щастливо, с изрязани нокти и искрящи от чистота дрехи - приемливо, пропуск в някои от изброените - неприемливо. Имах перфектното оправдание - ако направя някои от неприемливите неща, ще има последици, които сама съм си навлякла. Аз съм си виновна, че не спазвам кодекса и аз трябва да си понеса после хейта. Само че по едно време ми писна да съм бунтар и да рева след язвителните забежки и си казах, че просто се щадя, не правя недопустимите неща, не казвам недопустимите думички и си спестявам (отново недопустимите, за мен, както по-късно се убедих, емоции). Иначе съм си същата и всички в реалния ми свят го знаят, защото ежедневно и взаимно сме свидетели на това, че сме просто хора. Просто се уча да се държа според средата. Когато си на бал, не отиваш с мръсни гуменки, а с дълга рокля. Когато си в Инстаграм, не показваш мазната си коса и мръсните думи. Повярвайте ми, всеки го прави. Познавам любимците ви там и знам точно колко са цветни душите им. Харесвам ги повече такива. Неполирани.

Чувствам ли се излъгана, когато ги срещам? Само в началото. После си казвам - явно и те осъзнават, че на бал не се ходи с домашни дрехи. Разбирам ги. Съжалявам ги, когато някой от тях наруши правилата. Порой от мръсотия - онази, която само за тях е забранена, защото са "пример", но от другите се лее като вода. Иска ми се да ги прегърна и като загрижена образцова майка да им кажа "Ах, защо просто не игра по правилата?!". Но знам защо са го направили. Знам защо и аз го правя. Защо нарушаваме правилата.

Защото един ден ще съжаляваме много повече за това, което не сме казали. Ще искаме да бъдем цялостни. Навсякъде - реално, виртуално, тук. А само цялостният човек е истински. И дори по твоята истина да хвърлят камъни, това прави ли я по-малко истина? Прави я бунт. Моят бунт е тих, но категоричен. Не се сблъсква с псувни и простаци, сблъсква се с интелектуалци и едностранни гледни точки.

По-малко ли боли? Все тая. С бунт се живее, без истина - не.