Ще избягам ли?

Може би не. Всеки нов човек около мен, всяко ново преживяване, всеки нов ден е стъпка напред, но всеки спомен ме дърпа назад. Към онова и онези, за които не искам да мисля, защото вече ги няма в живота ми. Спомените са като паразити или по-скоро като вируси. Онези вируси, които имат дълги латентни периоди. Заразеният се чувства здрав, докато вирусът расте в него. И чака защитата ни да отслабне, за да нападне.

Да се разболяваш и оздравяваш от една натрапчива мисъл. От един спомен. От неосъществена мечта. От несподелени мигове.

Трудно е да си силен и да не допускаш вируса. Винаги настъпва момент, в който щитът пада. Дори за няколко секунди. Дори няколко думи от песен или миризмата на познат парфюм са достатъчни. Или онова място, където...

Отдава ми се да съм силна. Да не ги допускам. Да имам контрол. И все пак.. за момент се предавам. Един момент. Един от тези, които са променили живота ми. Защото точно тези мънички, нищожни моменти са винаги онези, заради които правим най-големите промени, най-големите глупости, заради които преживяваме пълен провал или намираме пълното щастие.

Моментът, в който се чудиш дали да скочиш. Моментът, в който рискуваш. Всичко.

Може да паднеш.

Но може и да полетиш.