Каквото си, това търсиш.
Напоследък се харесвам. И вътрешно, и външно. Много рядко в живота си съм имала периоди, в които мога да кажа това. Често и не е продължавало дълго. Но сега се чувствам добре – положителна, енергична и пълна с идеи, опитвам се да правя повече неща едновременно, чувствам се вдъхновена, дори имам желание да споделям и промотирам това, което съм създала (досега винаги съм го правила с огромна неприязън). Само че забелязвам нещо странно – все си мисля, че когато имаш повече енергия, привличаш повече хора към себе си, а винаги става обратното. В периодите, когато се чувствам най-добре, най-много хора се отдръпват – по-малко ми пишат, по-малко ме харесват, по-малко ме следят. Когато имам чувството, че не мога да си подредя живота и да свърша каквото и да било, хората ми правят комплименти как се справям с “толкова много неща”, а когато наистина започна да правя стотици и да се раздавам във всяко, следва пълна тишина.
Опитах се да си обясня този феномен – защо хората бягат от тези, които успяват в мечтите, които подреждат живота си, които са уверени и гледат от положителната страна (не визирам точно себе си, може би себе си след още няколко дози осъзнаност)? Защо следят живота на онези, които пишат гневни статуси, оплакват се или просто са тъжни.
Защо ако си долу, те дразни този горе, вместо да те издигне?
Защо ако си горе, те дразни този долу, че не успява да литне?
И изведнъж се сетих защо и изобщо не ми хареса прозрението ми. Повече хора болят, отколкото се усмихват. Повече хора са нещастни, по-малко са удовлетворени от живота. А изводът ми е простичък – хората търсят своята болка в другите. Те не търсят примери за подражание, а своето отражение. И това е нормално.
И аз не понасям щастието, когато съм на дъното и не понасям хленченето, когато съм силна. Ние просто избираме страна, тази, която е вътре в нас, и всички от другата страна ни стават противници на терена – споделения ни свят. И тук няма да изпадам в нравоучения, че така не бива. То просто Е. Истината не можеш да я спреш. Болката търси болка, щастието търси щастие. За всеки от тях другият е непоносим.
Няма да забравя как една майка ми каза, че в даден период е спряла да ме следи в социалните мрежи. Тогава тъкмо бях родила, бързо влязох във форма, успявах да гледам детето, което беше доста спокойно, да спортувам, да се храня здравословно, че дори и да работя. Каза, че просто е изглеждало прекалено лесно. Когато ми сподели това, аз й отвърнах “Разбирам те, и аз бих се отследвала, вече и аз не харесвам такива “перфектни” майки и жени”. Тогава и за мен щастието беше непоносимо. Сега обаче съм горда със себе си в онзи период – наистина ми беше лесно да се справям с всичко. Какво толкова лошо има в това? Не питах тази майка кога ме е последвала отново, но съм почти сигурна – най-вероятно е било в един от многото месеци след това, когато бях депресирана, плачех всеки ден и не се чувствах на себе си в нито един момент. Нито бях перфектна майка, нито жена, нито нищо – като нищо се чувствах. И привлякох толкова много хора като с магнит към себе си.
И понякога съм си мислила какво толкова привлекателно има в чуждата болка, защо тя е по-опияняваща от успеха, от радостта, от добрия пример, от здравето и енергичността?
Хората не са лоши. Те не търсят страдание. Те просто искат да им олекне.
Тъгата не се лекува с усмивки. Колкото и да ни се иска. Чували ли сте за скалата на емоционалните тонове? Има теория, че човек не може да прескача между далечни емоции. А апатията и болката са антиподът на креативността, на радостта от живота, на любовта. Ние не можем да скачаме толкова рязко в емоциите си. Ако си апатичен, по-добре някой да те уплаши, ако те е страх – по-добре някой да те ядоса. Ако си ядосан, по-добре някой да те вразуми. Когато си неуверен и тъжен, успехите и усмивките по-скоро те дразнят.
В най-тъмните дни от живота си съм чела най-тъжните книги, гледала съм най-пронизващите филми, слушала съм най-меланхоличните песни. В най-тъжните ми дни съм плакала най-много, с най-тъжното изкуство, заедно с други тъжни хора. И знаете ли какво – олеквало ми е.
Всичко това не значи, че човек трябва се усеща виновен, че се чувства добре. Дори да вижда по-малко хора като себе си. Дори светът сякаш да не вибрира на неговата честота. Значи просто да не го очакваме от другите. И това, което ме натъжава е как виждам повече хора, търсещи своята болка в другите и по-малко, отразяващи щастието.
Сега съм в подем. Може да приключи утре, другата седмица, или да продължи с месеци. Сега обичам силните характери в книгите, слушам съветите на най-успешните ми идоли, възхищавам се на всяко нещо и нямам място за болката. Знам, че ще дойде и нейният ред. Майка ми цял живот повтаря, че в живота е така – възход и падение. Преди тази мисъл ме плашеше и я отричах – все пак кой иска да слиза от върха в подножието. Сега пък ме успокоява – каквото и да идва, ще дойде и от другото и после пак. Има някаква надежда в тази безконечна последователност.
Дано по-често сме заедно във възходите си, а не в паденията. Дано се издигаме заедно, вместо да си мерим болките. Дано се научим да вървим бавно към щастието. Стъпка по стъпка, урок след урок, болка по болка, сълза до сълза. И като стигнем горе, да видим колко светове сме покорили, страдайки. Да се усмихнем на света от високо и да му кажем “Благодаря ти за болката, по която се изкачих”.